Художничката Аделина Попнеделева успя да изненада почитателите си и столичната публика в галерия Арт Алея, отбелязвайки своята 60-та годишнина с изложба, която няма ретроспективен характер. Избягвайки клишето, да представи история на сътвореното през годините, тя предлага едно потапяне в дълбочина в личните и спомени и преживявания. Драмата от детството на авторката, травмата от раздялата на родителите и израстването и до момента, в който може да погледне през призмата на зрелостта, тя разказва чрез обекти, инсталации, текстилни пана, живопис и бродерии, споделяйки една много съкровена част от своя живот.

Това е изложба на емоционалното пространство на спомена, пречупен през ефирната материя на приказките от детството.„Имало едно време“ е мантрата, която отключва в съзнанието ни пътя към дълбоките нива на несъзнаваното, свързани с наследени от древността преживявания на човешкия род. Изследването на Аделина върху собствените и преживявания и емоционални състояния се основава на понятията на аналитичната психология на Карл Густав Юнг, според който „човешката психика е съставена от Аза, личното несъзнавано и колективното несъзнавано“. Авторката стъпва във философските си откровения и върху „архетипната психология“ – дял от аналитичната, разработен от Джеймс Хилман, който се стреми да „разпознае безбройните фантазии и митове формиращи нашия психичен живот „освобождавайки Аза от неговата буквалност и фокусирайки върху фундаменталните фантазии , които анимизират целия ни живот“.

Сближавайки се след десетилетия с разделения си баща Аделина преживява отново нараняванията от детството. За да ги преоделее тя ги трансформира във вещи, документи, снимки, инсталации, интерпретира ги в образи чрез бродерия, фотография, текстилни пана, живопис и готови предмети, които организира, влагайки личното си отношение и преживявания.

Стартова позиция в изложбата е отредена на избродиран текст на молба за развод – моментът в който знаците за болезненото детство започват да бележат по-нататъшния и живот и пресичат тънката линия на безгрижните детски дни. Авторката се връща отново към онези моменти за да ги преживее повторно и пречисти съзнанието си, пресъздавайки нараняващия текст.

„Първите неща, които правих, бяха реални обекти и тъкани, защото съм завършила текстил. Сега имаме пак реални обекти и изображения“, разказва Аделина.
Подредила е розова рокличка от кадифе, кожи от белки, носени от майка и, но съчетани със сватбена снимка. Сякаш за да изтъкне, че човек решил се на съвместен живот с някого, преди всичко трябва да убие животинското в себе си т.е. егоизма и себичността.

„Детството определя целия ти живот и затова един от обектите в изложбата е стар денк, пълен с детски книжки и играчки, които не се виждат“, така го вижда още Аделина Попнеделева.
Това е изложбен разказ за болезнената любов, за надеждата, споделянето, самотата, за фантазиите от детството до зрелостта. Всяка от работите в нея е символ, разкриващ мащабни философски размисли на художничката за избора на пътя, израстването, съзряването. В тъканта на нейната история е вложен смисъл излизащ далеч извън рамките на личното. Затова и зрителят може да припознае своята собствена история прочитайки лично “семейния роман на Аделина“.

Ваня Кубадинска

 

Comments are closed.

Looking for something

Use the form below to search the site:


Still not finding what you're looking for? Drop a comment on a post or contact us so we can take care of it!

Set your Twitter account name in your settings to use the TwitterBar Section.